ПОЕЗИЯ

Йоана Ивова Димитрова

Раздяла

Напусни ме в някакъв есенен ден

под едрите дъждовни капки,

когато денят е непосилно студен

и пропит от неразрешени загадки.

Напусни ме в някой есенен ден,

когато от мъка плачат звездите.

Макар страшна да е болката, скрита във мен,

поне дъждът ще скрие сълзите.

Напусни ме в някой есенен ден,

когато вън буря бушува,

за да не чуеш гласа ми ранен,

с който ще се сбогуваме.

Напусни ме, когато вали.

Не искам да слушам лъжите.

Напусни ме, защото боли

раната, пробита в гърдите.

Напусна ме и дъждът заваля.

Умряха със теб и мечтите.

Но помни, аз обичам дъжда.

Той единствен изтрива сълзите.

Сама, но не самотна

Стоя сама, непосилно сама,

сама падам и ставам.

Никой не иска, не подава ръка,

а само аз без да имам им давам.

Стоя сама, уморено сама,

изморена от хорските думи.

Обичам и мразя, но само сама

минавам през разбитите друми.

Стоя сама, но защо съм сама?

Не дадох ли всичко на всеки?

Не чух нищо, дори дума добра

и пак вървя по самотни пътеки.

Стоя сама, отново сама,

но по-силна и смела оставам.

Стоя сама, до края сама,

сама падам и ставам!

Самота

Догаря денят, поредният ден,

самотен, скучен и сив.

Денят, непосилно студен,

едновременно мъртъв и жив.

И ето го залеза, наситен, червен,

единствен сияе с красота.

Той слага края на скучния ден

и смирено чака нощта.

Дойде ли луната сияйна,

тъмнина се спуска над града,

сякаш шепне скрита тайна,

непозната, непозната на света.

И тихи стъпки oтекват в тишината

по улицата в този късен час.

Някой чука на вратата.

Не помниш ли? Това бях аз!

Бездомна, аз търсеща уюта,

за да хвърля тежката умора,

като пътник, търсещ си каюта

на поредния захвърлен кораб.

Не чаках дълго пред вратата.

Отключи и отвори ми ти.

Видях те, видях красотата

в прекрасните сини очи.

Никога не ги забравих,

не забравих и думите за сбогом.

Всички мечти при тебе оставих,

но да се върна при теб не мога.

И пак се изреждат ден подир ден

без обич, без ласка, без топлота.

Без слънце за теб и за мен.

Без залеза и неговата красота.

Догаря денят, поредният ден,

самотен, скучен и сив.

Денят, непосилно студен,

едновременно мъртъв и жив.

Скитница

И лутам се из пътищата черни.

Търся слънце в непрогледната тъма.

И бродя в часове вечерни,

но все пак оставам сама.

През деня умирам самотна, бездомна.

Живея живот безсмислен, неживян.

Любовта за мене е жадуван спомен,

а щастието - забравен блян.

Нощем се раждам и скитам,

и търся, и падам по черните друми.

Но само сенки срещам и питам,

а те ми говорят без думи.

И лутам се из пътища черни,

търся слънце в непрогледна мъгла.

Аз - клета скитница безверна!

И в тъмното пак оставам сама

Птица без крила

Бих искала да имам крила,

за да избягам от този свят,

да видя каква съм била

и да се махна от земния ад.

Бих искала да имам крила

и да летя в сините небеса.

Бих искала да имам крила,

за да видя всички чудеса.

Ще се махна от земния ад

дори там да си и ти!

Не искам да живея в лъжливия свят,

птицата и без крила лети!

Птица, свободна и волна.

Ето такава аз съм била.

Птица с душа, ранена и болна,

страдаща, че няма крила.